Кому е нужен спортът и къде са треньорите?!

На дъното сме, след като спортните медии зададоха макиавелски въпроса "Кому са нужни щангите", всеки момент трубадурите на "скопената" ни държава ще зададат и последния риторичен въпрос (констатация) - Кому е нужен спортът?!

Провокиран от тази идиотщина и като спортен човек смятам, че по стечение на обстоятелствата в нашата реформирана държава в момента спортът не е нужен на по-голяма част от българските граждани. На милионите пенсионери нуждите им се свеждат да оцелеят до пролетта. На милионите емигранти не им пука какво става в България. Останалите работоспособни българи пък изобщо не се интересуват от спорт, попаднали в голготата наречена през последните 20 години "преход" и "реформи". Остава една незначителна по количество, но най-важна за бъдещето на всяка нация част от населението, на която е жизнено необходим спорт. Това са децата на България.

През "прехода" политиците, правителствата и богатите българи не положиха никакви грижи за децата (освен за своите), защото те не са гласоподаватели, не са трудоспособни, за да бъдат експлоатирани, не могат да протестират и оказват уличен натиск. При липсата на заетост на децата в детски организации, извънкласни занимания и спорт, те попаднаха в една атмосфера на обездвижване, контролирана от псевдокултурата на наркодилъри, сутеньори, педофили, интернет, дискотеки, кръчми, медийна разпуснатост и т.н. Именно това доведе до душевно и физическо израждане на цяло поколение с ежедневни прояви
на детско насилие, самоубийства, алкохолизъм и тежки нетипични за децата заболявания. В същото време медиите съобщават, че нацията е болна с особено ужасяващите - 60% с невъзможност за репродуктивност и 80% с психически отклонения.

Както и изключително тежките заболявания при децата от липса на физическа активност. Този проблем идва основно от липсата на игра и спорт за децата. Очевиден е обратният ефект - хилядите активно спортуваши от близкото минало сега са родители дори и на 3-4 деца с изключително високи интелектуални и физически качества. В този аспект въпросът "Кому е нужен спортът" повдига дилемата не дали да има спорт в България, а понеже такъв не съшествува, дали да се възроди и при какви условия и правила.

България преди 20 години беше спортна нация. Това означаваше наред с изключително големите международни спортни успехи (стотиците медали и рекорди от Олимпийски игри, световни и европейски шампионати) и милиони спортуващи деца, юноши и младежи. В училищата, висшите учебни заведения, в армията, в детските организации и други ведомства имаше спортно-състезателен календар, в който участваха милиони българи. Както показва статистката в момента ние сме една болна нация на първите места в света по болести. В същото време пък вече не сме спортна нация. От една страна, защото отдавна не съществуваме на световната спортна карта в социално значимите и основни спортове: спортна гимнастика, плуване, лека атлетика и по катастрофалната невъзможност на нашите спортисти и отбори да взимат вече олимпийски медали.

Например "достойното представяне", което се отчете в родната атлетика на Олимпийските игри в Пекин, е по-слабо от първото ни участие на Олимпийски игри в Париж през 1924 година, а България сега си подели класирането някъде в края на втората стотица с държави, в които смятат, че логото на леката атлетика е вид американска дъвка. Но най-вече, а и по-важното обстоятелство е, че в България от около 15 години не съществува реално детско-юношески спорт в никаква организарана форма и в никоя институция. В България децата, юношите и младежите не спортуват.

Помпозните масови прояви (кросове, турнири и други псевдопрояви, наречени програми, както и псевдоспортните училища), нямат нищо общо със социалната и професионалната структура и съдържание на спорта и целят да се създаде илюзия за спорт и алиби за корупция. Малкото деца, които са обхванати от някои спортове в тренировъчен процес, са вкарани в една ярмомелка на професионална подготовка в лоши условия с форсиращи и дори непозволени методи, целейки с тяхната състезателна изява да се разделят субсидиите за клубовете.

От 1993 година, откакто съществува държавния орган на спорта (с постоянно сменящо се наименование, като някоя фалирала фирма) и бе ше заличена структурата и дейността на БСФС т.е. спортния модел на България, без да се създаде нов модел и концепция, започна целенасоченото унищожаване на българския спорт. Политиката в това отношение не се
смени през целия период до днес, независимо, че във властта се изредиха всички възможни цветове, партии и "спасители" на нацията. Дори унищожаването на спорта стана печалбарство. Самият факт,че бяха незаконно приватизирани или разрушени спортните бази и терени, стигайки се до парадокса, че в Закона за спорта фигурират бази, който на
практика не кореспондират с понятието "национални спортни бази", беше откраднато и унищожено имущество и спортни съоръжения за милиони левове и досега няма виновни, говори за безнаказаност и корупция на всички управляващи българския спорт в този период.

Най-големият удар срещу българския спорт дойде обаче от унищожаването на треньорските кадри в България. Ако все пак нещо у нас оцеля, треньорите не оцеляха. Имаме администрация на спорта на всички равнища, а нямаме треньори, нямаме
спорт. От една страна шепата треньори - фантоми, от другата страна многократно превишаващите ги спортни чиновници на всички равнища, подсигурени със заплати, премии, командировъчни и т.н. Защото никой, никога и никъде у нас не каза истината, че треньорът е този, който създава спорта. Спортът, това е процесът, в който единственно треньорът чрез спортната база селекционира, обучава и създава продукта на спорта - стотиците хиляди спортисти и на тяхна основа лицето на нацията, олимпийските медали -всичко друго е илюзия.

Българските треньори си отмъстиха на обществото и управляващите, които ги елиминираха от професионална изява, като една част емигрираха, а останалите се захванаха с други дейности. Това, съчетано с унищожаването на спортната база доведе до колапса, в които се намираме в момента. Единиците треньори, които в момента работят, на практика това им е хоби и си плащат да работят. От година на година квалификацията, уменията, броя и ентусиазма им намаляват,тъй като от една страна са без заплати и социална значимост, от друга страна без централизирана подготовка не могат да се създават треньори.

В момента главната причина, че не сме спортна нация, е липсата на стотиците треньори и хилядите хоноровани учители, които трябва да работят с деца и юноши. Докато липсата на олимпийски медали идва от липсата на широка основа на детско-юношеския спорт и липсата на треньори на олимпийско равнище.Антиспортната политика на всички правителства досега се изразяваше най-вече с липсата на политика към треньорите. За
тях те не съществуват. Досега нито един документ, закон или правилник не е консултиран или създаден от тези, които създадоха българския спорт ­ българските треньори. За разлика от другите държави у нас, нито един водещ треньор не е бил в управлението на спорта на каквото и да е равнище до сега.

Голямата грешка на политиците беше, че години наред се поставяха на ръководни и административни длъжности в спорта неговите продукти - големи и малки състезатели без необходимия професионален опит. Особено ненормално (и незаконно) бе да не се дадат олимпийски пенсии на професионалните треньори, които създадоха олимпийските медалисти. Това е поредният пример за поставяне на каруцата пред коня. А с 1,2 милиона лева за мизерни пенсии, политиците запушиха устата на олимпийските медалисти.
На практика се оказа, че правителствата и управляващите спорта са лъгали, че през последните 15 години са правили реформа.

Това ставаше с фалшиви програми, нескопосани закони, лозунги и предизборни лъжи и всичко това подплатено с изразходваните за спорта стотици милиони левове в този период.
Резултатът е налице - няма треньори, няма спортна база и съоръжения, няма олимпийски медали и най-жестокото - децата на България не спортуват. Къде отидоха тогава лозунгите и милионите. Безнаказаност, арогантност, непрофесионализъм, корупция, предателство ­ това са водещите качества на всички управляващи българския спорт през последните 15 години.

Голямо безочие и демагогия се иска от ръководството на БОК, за да се отчете като "добро" представянето в Пекин, след като бяха изпратени на Олимпийските игри неподготвени или контузени състезатели, бяха нарушени доста членове на устава на БОК и олимпийската харта (може би в БОК дори не са ги и прочели). Дори селските спартакиади в миналото ни
бяха с по-добра организация и резултати от тази "безпаметна" екскурзия. За да не остане по-назад ръководството на ДАМС даде една сравнително точна негативна оценка за състоянието на българския спорт, забравяйки обаче, че това състояние е следствие и на тяхното управление и по стар навик обвиниха за провала българските треньори.

Тези, които не съществуваха досега, изведнъж възкръснаха, за да бъдат посочени като главни виновници. А пък държавната политика предвижда внос на експерти и треньори от чужбина и нови много ефикасни програми за 15 медала на Олимпийски игри в Лондон. Да ви звучи познато?!

Факт е, че от 15 години няма държавна политика в спорта. Няма концепция. Няма политическа воля в България да има спорт за децата и младежите. хвърлянето на пари, и то безпринципно, за представителния спорт, криеше досега корупцията и липсата на реална концепция за спорта. Да, това е истината за българския спорт - срамна и жестока. Но
всяка истина е достойна.

Понеже до този момент няма виновни, освен треньорите - фантоми и всичко си тръгва в стария коловоз, но нека управляващите да знаят, че до няколко години в България няма да има и следа от спорт. Техен дълг и задължение е да решат въпроса с причините за това фиаско и да възстановят детско - юношеския спорт.

Надявам се, макар, че надеждата умира последна, от следващите ръководители на държавата ни, че ще има поне един, който да удари отговорно по масата и да въведе спорта в училищата, така както генерал Айзенхауер през 50-те години спаси САЩ. А на анонимниците на българския спорт - ръководители, чиновници, политици, журналисти, деятели, директори на музеи, шоумени и прочее, които правят изводи, констатации, анализи и дават акъл за спорта (може би с добри намерения), моля спрете със словоблудствията, по-тихо и скромно, пред вас е покойника - българският спорт. За умрелия или добро или нищо.

ЗАСЛУЖИЛ ТРЕНЬОР: ГЕОРГИ ДИМИТРОВ

Снимка: БФЛА, сп. "Атлетика"